Днес имах работа в този район на родния ми град, където е сградата на Психо-диспансера.
Всъщност той е разположен на едно уединено място в морската градина...- както се казва, далеч от хорски очи и уши...
Но тъй като времето беше прекрасно, а бях и с дъщеря ми, реших, след като приключа със задачата си, да се спуснем през парка за разходка.  Минавайки край въпросната сграда, която обикновено наричаме с пренебрежителното, дори понякога иронично "лудница", през широко отворените за да попиват от свежия въздух прозорци на стаите, до мен достигна нещо неочаквано за слуха ми. - Не, не беше нито крясък (каквато вероятно е първата ви догадка), нито някакво несвързано без мисъл говорене.....
       А беше песен!... -  Ясен, спокоен и дълбок женски глас запя бавно, със всичките й красиви извивки "Продават се, мамо, белите манастири...".... И този глас прониза като нож душата ми, защото в него долових цялата тъга на света........ И заедно с него ме заля вълна от чувства и мисли...:
       Помислих си, че не кризата, не бедността са извор на нещастието ни, а тъгата... - Почти всеки носи някаква голяма и дълбоко подтисната тъга, скрита зад служебната приветливост, делничните усмивки и даже зад искрения смях с глас (знаете го - оня, дето ни напушва като чуем някой ама наистина страшно смешен виц, или пък гледаме такъв филм). Помислих си, че този чудесен и така освобождаващ смях е единственото ни ефикасно, макар и не съвършено средство, което ни съхранява, така че да не губим разсъдъка си, след събития, които са ни карали да се чувстваме сякаш губим всичко ценно в живота си... И за кой ли път си дадох сметка, че няма физически травми, които да са тъй тежки и с тъй трудно излечими белези, както са някои рани, нанесени на душата ни... Просто някои от нас не удържат на удара и стигат до тази сграда, която ние останалите пренебрежително, а понякога дори иронично наричаме "лудница", докато си щъкаме така - неосвидетелствани :).......
       Нагарчащите ми мисли бяха прекъснати от един по-силен порив на вятъра,  който направи пирует в клоните на близкото дърво, откъсвайки и завихряйки около дузина златисто-жълто-червеникави листа, които се завъртяха във въздуха, пърхайки като пеперуди. Улових погледа на дъщеря ми, която също се беше загледала в танца им - един прихласнато-отнесен поглед, придружен с една лека и безметежна усмивка на прекрасното й лице... Помислих си колко е хубаво, че тя, която все още е дете, може да изпитва това така непостижимо за нас възрастните чувство на безметежност....и от тая мисъл, и от валса на есенните листа някак ми олекна......
       А някъде зад нас от отворения прозорец продължаваше да се носи вече далечният тъжен женски глас, напяващ за белите манастири...